Червените рози

Всички седяха безмълвни и притихнали в очакване на поредната вълнуващо-ужасяваща история на момичето със кестенявата коса.Това беше нещо като ритуал,който повтаряха всяка вечер от началото на летния лагер.Тя сядаше на мекия пясък,а около нея се скупчваха всичките деца жадни за богатото и въображение.Тя бе изключително странна,говореше малко и никога глупости.Повечето я отбягваха защото бе странна,но това бе само през деня.Със настъпването на здрача всички се скупчваха около нея и чакаха със страхопочитание една от нейните истории,които повечето от тях щяха да ги преследват дори и във сънищата им.През цялото време,стоеше спокойно сякаш им разказваше приказка за лека нощ и със невиждащи очи гледаше бурното море и играта на вълните със вятъра,докато някой се скриваха под одеялата си и се опитваха да възпрат надигащия се писък във гърлата си.Тази нощ не бе със нищо по-различна от другите.Времето бе меко,със лек полъх на вятъра.Луната и многобройните звезди осветяваха плажа със мека бяла светлина,а звуците от морето допринасяха за романтичността на цялата картина.Само дето нощта нямаше да бъде изобщо романтична.И ето че децата прииждаха на групички край лагерния огън,повечето бяха взели наметки защото въпреки всичко времето захладняваше.Наредиха се по обичайния начин, във кръг като оставиха централното място свободно за техния нощен разказвач.Не след дълго пристигна тя,потънала във мистерия както винаги.Зелените и очи светеха като два леденостудени сапфира в нощта,а походката и бе като на котка готвеща се да напада.Бурните разговори, които се водеха до сега изведнъж замряха.Без да каже и дума тя отиде и зае мястото си.Огледа ги всеки по един със една жестока,насмешлива усмивка и започна бавно и отчетливо със леко дрезгавия си глас да разказва:
-Днес ще ви разкажа една история,която никой до сега не е чувал.Една история за един същества които могат да съществуват само във най-ужасните ви кошмари,но все пак е истинска колкото и нереално да звучи.-каза тя и всички затаиха дъх.
-Навярно много от вас са чували за вампирите.Но не говоря за тези вампири, за които повечето от вас се сещат..вегетарианците или там както се наричаха-подигравателният и смях огласи нощта като злокобна камбана.-Говоря за тези,истинските,тези които пият кръвта на заблудени същества като вас,тези на които няма да им мигне окото да скършат хубавите ви вратлета и да ви пресушат до последната капка.Но,да се върнем на разказа ми.Това се е случило преди много много години във едно имение във Пенсилвания.Но то не било обикновено имение,о не!
То било изградено от човешки тела!-казала тя и една гръмотевица разцепила небето.Заобикалящата ги тъмнина им се сторила по страшна от всякога,а някой дори започнали да треперят,дали от студ или от страх, никой не разбрал.Момичето само се усмихнало загадъчно и продължило:
-Във него живеело едно много древно семейство вампири.Те били едни от най-кръвожадните за времето си.Обикаляли по света и убивали когото си поискат,а най-хубавото било че никой не можел да ги спре.Хората започнали да негодуват,това не можело да продължава така.Масовите безнаказани убийства на млади хора сривали психиката на останалите.От години никой не бил се доближавал до имението в радиус от десет километра.Предполагам няма нужда да ви обяснявам защо,нали?-попитала ги с насмешка тя,а те закимали енергично.
-Една от причините била,че смрадта можела да ви убие на място.Та,нали цялата къща била изградена от трупове.Стените целите били във разложена човешка плът,която седяла там може би повече от един век.Те обожавали да гледат миналите си жертви,защото страха в очите им завинаги си останал там.Имало големи и малки,дори бебета.А когато им омръзнело прибавяли нов труп към съвършената картина от изгнила плът.За тях хората били едни жалки подобия на същества,които заслужавали да бъдат стъпквани като буболечки. Който смеел да дръзне да им държи сметка или да търси правосъдие бил набучван на кол и оставян до стотиците други.Нали разбирате било им нещо като ограда.Когато се вгледаш във пръстта пред имението,навсякъде можеш да видиш червени петна.Единственото хубаво нещо което можело да видиш във цялата тази гротескна картина били многобройните храсти от бели рози.Никъде във цялата околност нямало такива изящни цветя като техните.Най-красиви били,когато били опръскани със малки алени капчици кръв.За тях се грижил господаря на имението.Висок,мрачен и красив вампир на име Нерос.Цялото му семейство били сиви и безлични същества,които били по извратени от когото и да било.Един ден,когато седял във тъмното забелязал малка бяла фигурка да се насочва към имението му.Любопитството го накарало да остане на мястото си,прикрит във сенките без да помръдне.И ето че я видял,въпросната фигура цялата окъпана от лунната светлина.Тя била красива.Дългата и черна коса се веела като магическа мантия около нея,а зелените и празни очи гледали със обожание розите.Явно не е била усетила,че не е сама и се приближила до белите рози със алените капки кръв.
-Красиви са.-казала му тя и протегнала ръце да откъсне една.В първия момент той бил шокиран,че го е видяла и все пак се е приближила.Малко бяха глупаците дръзнали да извършат тази постъпка и нито един от тях не се измъкнал жив.-довършила и още една гръмотевица разсекла черното небе.

-Тази нощ ще приключа до тук.-казала тя и понечила да стане,но няколко ръце се протегнали към нея и я спрели.
-Не,моля те довърши я!-замолили и се те,а тя само им се усмихнала презрително.
-Добре,но ще трябва да заплатите със живота си.-отвърнала тя и се засмяла.
-Да,да..добре само продължи-отвърнали нехайно те без да се замислят за постъпката си.

-Ти също-отвърнал и той и се приближил.-Ухаеш на лавандула и още нещо.-усмихнал се той със една спираща дъха усмивка и разкрил резците си.-Как миришат розите?-го запитала тя,без дори да се е направила,че е чула комплимента му.-Моля?-запитал той в недоумение.-Розите..как миришат?Нямам обоняние и няма как да разбера.-казала на един дъх тя.Ето защо не е припаднала още от миризмата-помислил си той и се усмихнал.Смело момиче.
-Моите рози миришат на красота,на свежест и нещо невинно като теб.Жалко че не можеш да ги помиришеш. Те са най-хубавото нещо на цялата тази дупка. –казал той и изведнъж се озовал до нея като потрепнал леко.
-Трябва да тръгваш-казал и припряно той и започнал да я бута.
-Не искам.-отвърнала му простичко тя и остана на мястото си.
-Нали знаеш,че ако останеш ще умреш?-запитал я той със трепет във гласа.Естествено съвсем доловим,но все пак било нещо.За първи път от толкова време,някой пробуждал каквито и да е било чувства във него.Навел се,скъсал една роза и и я забучил във косата.Обърнал лицето и към своето и я целунал.Целувка която значела толкова много и същевременно толкова малко.Целувка.Докато я държал във ръцете си, извадил един нож и я пробол от към гърба право във сърцето.Тя издала съвсем тих звук,който останал във съзнанието му до края на съществуването му.Звук на спокойна въздишка.Сякаш е била чакала този момент прекалено дълго,мечтала за него и най-накрая го бе достигнала.Изпил и последната и капка кръв,сякаш била животоспасяваща,но всъщност той бе вкусил амброзията,напитката на боговете.Ще се запитате защо го е направил?Ами..просто е,той е бил вампир.Зъл и кръвожаден,просто е било в кръвта му.А и тя не е заслужавала обикновена смърт или пък да виси на някоя стена като поредното парче тапет,Погребал я на един плаж,на другия край на света,а около плажа засадил бели червени рози.Точно като розата която останала във косата и.Някога била бяла,а след това е станала червена,окървавена със собствената и кръв.Оттогава плажа е прокълнат,на всеки петдесет години идвало едно момиче и разказвало тази история на лагеруващите,а на края на историята пясъка се окъпвал във червено-алени петна във жертва на розите,които глупавите хора били изкоренили.-приключила тя тържествено и станала от мястото си и се запътила към пътеката.А децата останали сразени от историята,не разбрали кога настъпил края.